ЗЪБ

Ухапа го отзад - малко по-високо от глезена на левия крак. Приличаше на убождане от трън, но с две дупчици. Огледа се. Бе сам. С Нора се разделиха при стария дъб... Кой дявол го накара! Винаги се движеха заедно, но днес тя изяви желание да гони пепелянките в Сухото дере. А той се понесе насам заради усойниците. У нея остана синята хладилна кутия, в която бе всичко. Спринцовката. Ампулите с противоотрова. Амонякът. Счуканият чесън, приготвен по народна рецепта, останала от прабаба му. Ловджийският нож, остър като бръснач. Всичко.
Вика силно и продължително - до прегракване. Дерето бе близо, но само ехото му отговаряше. Защо ли не чува? В тоя пущинак можеше да се надява само на нея. Погледна крака си. Не бе му сефте това клъвване. Но при всички случаи имаше противоотрова подръка. Около дупчиците порозовялата кожа постепенно ставаше синя. Опря се в ствола на близкото дърво. От най-ниските клони се посипаха листенца. Хвана глезена с две ръце. Помъчи се да изцеди замърсената кръв. Не успя. Трябваше да я изсмуче. Изви се като змия. Носът му опря в мястото, но устните му - само за сантиметър - не достигнаха дотам. Заръфа яростно със зъби. Чувстваше вкуса на собственото си месо и сладникавата кръв, която се смесваше с избилата по слепоочията му солена пот. Но не и отровата. Зейна рана - огромна и грозна. Спря се, за да поеме дъх. От устата му се стичаше розова струйка. Венците му червенееха страшно. Костите го боляха от неестествената поза. Той не забелязваше. Усещаше само ухапания крак, който вече се схващаше. Тогава - за първи път в живота си! - почувства лепкавите пипала на страха по гърба и дълбоко в мозъка... Опита още веднъж. Този път бе по-лошо. Тялото му отказваше да се подчини. Ръцете му трепереха. Дишаше учестено.
Погледна часовника. Бяха изминали 45 минути. Оставаха му още 75, в които можеше да се надява. Ако намери противоотрова. Или стане чудо... Трябваше да действа. Нагоре - към хижата. Не, бе твърде далеч. Надолу - към вилите. Все ще намери някой, която да му помогне... Да върви. Да пълзи. Да се влачи... Но да успее...
Тръгна. Силите му стигнаха за няколко стотин крачки. Строполи се. Не можеше да движи зловещия крак. Запълзя. Първо дясната ръка напред. После лявата. Сега - изтегля тялото. И още десет сантиметра са преодолени... Така... След неко криволичеше - като следа от влечуго - кървава диря. ОСтрите камъни се забиваха по цялото му тяло. Деряха лицето. Късаха дрехите. Мъчеха се да го спрат... Проклето слънце, сипещо жар върху камъните!...

* * *

С Нора работеха близо седем години. Бе от ония жени, на които - колкото и странно да звучи - можеш да се довериш веднага. Разбра го още първия ден. Знаеше, че е омъжена и че не живее при мъжа си. Никога не се поинтересува, за да разбере повече. Тя също избягваше да говори за себе си.

- Обичам да рискувам - бе му казала при първата им среща. - Емоции, силни усещания, неизвестност, игра със смъртта... Не е ли това солта на живота? - и очите й, с форма на бадеми, бяха пламнали в зелени пламъци.

От този ден сякаш всичко потръгна. Няколко подновени договора, сделки с чужбина, увеличаване на поръчките, супервисоко качество на продукцията. И заплащането, разбира се. За един грам отрова, който се получава от десетина змии, взимаше луди пари. Той бе доволен. Заслужаваше си риска. Молеше се и благодареше на бога. И на Нора, защото подсъзнателно усещаше, че на нея дължи всичко. Тя бе неговият талисман. Дали бе направила някакво вълшебство, магия, заклинание?... Самото й присъствие бе "манна небесна". Поне за него. А това бе достатъчно. След две години й повери почти половината от акциите на фирмата. Направи я свой сигурен заместник, сътрудник, съветник. И любовница.
За последните пет зими бизнесът процъфтя. При него работеха над двадесет специалисти. Вече имаше и обучени "ловци на змии", но на него му харесваше от време на време да си припомни миналото. Да изпита оная неповторима и с нищо несравнима тръпка... Терариумите вдвете му ферми развъждаха и един особен вид екваториална змия, за която бяха създадени специални условия. Парадемониза микролепидози - само двадесет и пет сантиметрово червейче - убиваше за три минути.
Преди година и половина кметът го бе посъветвал да монтира алармена инсталация в лабораториите и да огради развъдниците с бодлива тел. Но само заради крадците.

- Огромните табели: "Внимание! Отровни змии!" само възбуждат любопитството. Никой Тома няма да повярва. Ще реши да провери и... Имаш апаратура за милиони. А да не дава господ нещо да стане... Ти ще опереш пешкира. Помни ми думата!

- Няма страшно, кмете. Не познавам такъв глупак, дето ще се юрне да влиза на място, гъмжащо от пепелянки... Пък и знаеш, че съм късметлия. С всичко ще се справя!

Само три месеца по-късно бе даден под съд от бащата на две загинали момчета. Братята - на 11 и на 9 години, дошли от столицата да прекарат ваканцията тук - бяха влезли точно в онази лаборатория на "Змийския рай", където бе екваториалната змия. Намериха децата рано сутринта - посинели и вкочанени. За последните си три минути живот едва ли бяха усетили нещо.
Нора по това време бе в командировка. Когато разбра за случая, излезе в неплатен отпуск за три месеца - без да даде никакво обяснение. Той не се замисли за причините: жена - навярно се страхува! Имаше си достатъчно проблеми около делото. Единствено на нея каза, че същата вечер той бе излязъл последен от лабораторията - без да прибере змията в аквариума. Бе забравил и да заключи. Защото преди това - двадесет и четири пълни часа - бе празнувал трийсет и третия си рожден ден... А ченгетата не установиха нищо. Нито как са влезли децата. Нито какво са търсили там. Нищо.
Оправдаха го. Но цената, която плати, бе повече от фантастична.

* * *

Продължаваше да се влачи. Колко ли бе изминал? Наближаваше ли вече? Кое време бе?... Колко още му оставаше?... Силите му се изцеждаха като зрънцата в пясъчен часовник. Под жестоките лъчи, пробождащи го като шишове - трепереше. Бе му адски студено. Погледът му се замъгляваше. Огромни червени кръгове. Появяваха се. Смаляваха се. После изчезваха... Бе наблюдавал стотици пъти зад стъклената преграда парализата на смъртта... Спомни си детството. И особено тръпката, която изпита на десет години. Тогава улови първата си змия. Не знаеше, че е отровна. Още по-малко, че е усойница. Тази сега... Същата...
Наблизо нещо изшумоля. Стъпки ли бяха?

- Целият трепериш - едва долови гласа й... Дали наистина е тя? - Не се страхувай! Остава още мъничко. Още съвсем, съвсем мъничко... И край...
Хайде! По-бързо!... Къде е спасителната ампула?!... Защо се бави! Какво чака!... Разтресе го ужасен гърч... Или е твърде късно? Не, не може да е късно! НЕ ТРЯБВА да е късно! За него НИКОГА не е било късно! Иска да живее... Да живее...

- Какво? Не се ли досещаш? Изобщо не можеш да предположиш, нали?... Година чакам този миг. Сега вече всичко е наред... Когато тръгвах, усетих, че днес ще се случи нещо особено. И не се излъгах.

Извади от сака голяма тъмносиня кутия. Постави я в краката му. По капака й се гонеха слънчеви зайчета.

- Всичко е наред. Вярвай ми... Когато отидеш там, кажи на прекрасните ми момчета, че имат хабер от майка си. Тя постоянно мисли за тях...

Нещо се пречупи в него. Повали го по гръб. Стегна го за гърлото. Задуши го - като прегръдка на питон. Той гледаше с разширени зеници право в слънцето, но без да го вижда. Потъваше в огромен тъмен облак. Не чувстваше нищо.

- Чух още първия ти вик. И през цялото време вървях подире ти... Но чаках...

Внезапно всичко пак прие реалните си очертания. Приближаващи късчета небе. Преплитащи клони дървета. Притисната между жарките камъни трева. Жужене на диви пчели. Докосване на вятър... Само цветовете, звуците и усещанията бяха по-наситени, по-ярки, по-живи... Живи...
И чак сега той видя бадемовите й очи, които не бяха нито зелени, нито пъстри, нито сиви. Не можеше да ги сбърка с ничии други. Едни до ужас познати безцветни, спокойни очи - немигващи и хипнотични...